..за онова inbetween

Изминах повечето си път и почти винаги говорех и пишех душевно, но благият Бог пропъди прилепите. Да обримча и прилаская постарому мога даже дремейки.. Но време е духът да говори. След като изпита себе си стократно и по милост бъде очистен... Поемам аз, хлъзгавият силует, двете Христови ребра, по думите на преп. наш отец Андрей Критски – прощението и просвещението, старо- и новозаветната утеха, като патерици, и нека сам Бог е страж на устата ми. Амин.

Кратко. Ревниво.. Като поплак, но поривисто. Dolce не, не и staccato. Боже, бъди ми на помощ!

Баба Минка. Пощенската марка.

Едничкият човек, говорил ми някога за вяра: бабчето. Скъпоценното бабче! Царство й небесно! Човекът от целия ми род, който най-силно някога ме е обичал. Никога не ме заведе в храма, не помня, но хвърли семето. Дали се молеше, ..сигурна съм, без да съм го разпознавала като това. Пощенската марка от едно от многобройните й писма до мен като студентка, с лика на пресв. Богородица – с указание да я скътам някъде, защото тя „ще ме пази“. Чувстваше всичките ми скърби, изплака се по мен. Не доживя да ме види Христова, Бог я прибра когато прозелитирах още.

Глухар.

Кръстена на 15 г., живях няколко години до храма, в който снизходи над мен Христос, но не Го познах, не понечих дори. Научих какво се случва в храма на два пъти повече (години, бреме), вечното разсеяно глухарче, ако някой опитваше да ме просвети. Бог допусна пътя ми да пресекат адвентисти, евангелисти, езотерици – антропософи, кастанедианци, будисти западна редакция, кришнари, астролози наталисти и пр. катастрофирали в егото, на които реагирах с нещо средно между погнуса, смут и преходен интерес. Но никога православни. „Евангелизира“ ме рокоперата на А.Л. Уебър. Униващият и човешки, твърде човешки Христос, сиромахомилският Юда.

Евангелия навсякъде.

Бог ми ги пращаше: изневерени под студентска банка в аудитория, зъзнещи на пейка, разжалени в автобуса.. Едно от тях спеше под възглавницата ми с години, едва го зачитах, суеверничех, че трябва да е до главата ми и фатализирах случайно зачитаните откъси.

Рафаил Тошкин, доц. (тогава) Климентина Иванова, рано раних. 

Уплътняване на душевното и пълно вроговяване на духа. Влюбване в номинален мюсюлманин, сетне в принуждаван да чете на свещ и глас Библията сред алкохолни изпарения и отвратен до смърт от "нашего Илия". Новоизмътена съпруга на последния. Ръце, обърнати нагоре към неясно Кого. Абаносовият гриф на челото сълзи, отчуждение, уклон към вероизравняващите построения и апатия към откровението, а и към самата истина. Кристина - подаръкът икона на Пресветата с Младенеца и ясно очертаното сърце, недоумение, благ смут... изсветляване...семето изкълнява, но песъчлива почва, нищо отвъд потрепването.

Ходенето пеш 

и минутките сутрин в старинния храм „Св. Николай Мирликийски“. Ослепял бунт срещу травматичното у дома през диагностичен блуд, ревматични словесни изстъпления и прочие злоупотреби. Огледала, задушлива несвобода и прекомерие, и тогава -

Лъчезар,

царство му небесно. „...бях смъртоносно дезориентиран“, сладостно раз-весел-яване, кълнът подаде глава над земята, но - бент; и после гузно търсене на очертания из мрежата, попадайки на православен форум, където той е жив. И цял. И вярващ. Изтръпване, „След един сън“ на Форе. В очакване Екатерина да се роди. 

Светата дева мъченица Екатерина 

в съня ми, ласка, уверяване. Четене в тишина, оширяване в края на зениците... "Името й ще бъде Екатерина". Ранни попълзновения, осмеляване.

Две кротки, светли очи. Стойника. 

Пространството на случайно навестения храм „Св. Андрей“ и светлозарните сини, добри очи на леля Стойне. Най-съществената покана в живота ми. Най-състоялата се! „Всичко разбрах!“ и не знам нищо, но и не трябва. Или ще остана там, или ще умра. Първата изповед, притичвам след разрешителната молитва за утаен грях. Първото пристъпване към Чашата... Секновение на думите, камъкът източва солена вода. Кай у мен се разтича, а водата гори, Бог е силен да въздигне и от каменните горгони у мен Свое наследство. Дръзновението расте ведно с любовта! Край на аритмията!

Синестезията.

Най-прекрасните – и живи – две изображения на Христа в точно този храм, който ми стана роден, защото девственикът, чистият по сърце, първозваният апостол Андрей ме роди в Христа... Задържане на дъха дълго след излизане от там, ухае на небе и пръстите трескаво прелистват. Колко изгубено време.. какво окаянство, но - Бог все ще изпрати сладост и утехи по пътя, все ще устрои. Оставаш на пътя и толкоз, не умувай!, не размисляй, просто остани, да, други край теб тичат, някои се връщат, уви!, повечето уверено вървят, а ти - две лице, три опако, сол-пипер, креташ, но: "не унивай". 

Павлинка. 

Твърдост и сила, "да-да и не-не". Господ е крепост моя. Да вършиш Божието дело е наистина посилно. Изправи се! И сетне, о..

А. 

Две думи на грижа и океан от с нищо незаслужена любов, молитвена подкрепа, ангелска закрила, поучение, вразумление, ободрение, спасително душегрижие. Сам Бог ми я показа, прати я по пътя ми. Този същият (път), който държа като нескопосен исон, но - спаси, Господи!, неописуемо е колко пъти ме Е носил чрез нейните ръце над пропасти и как често е в родилни мъки за мен, за нас, докато се изобрази в мен Христос... Ако Му направя място. А тя кърви, бди, изпросва ми милост. На мен негодната, изнежената духовно, храбър оловен войник душевно, свещ държи и сочи пътя. Благословена душа! Благословена душа! Благословена душа! Подвижник и отображение на "необоримата стена". Силата Му в немощ познах. Нейната, моята. Вече девет години гургулица бди над мен - и толкова други, тя самата сестра на Иов... 

Чудеса.

Не се осмелявам да пиша за тях. Засега, не.

"Думите им по-меки от восък, но те са голи мечове"...:

Ще спра дотук, защото трябва да пише духът в Духа, а душата повече да мълчи.

Слава Богу за всичко!